Хватката на зимата, в която всички бяхме приклещени, започна да се разхлабва. Времето се затопли и онези огромни преспи мръсен сняг полека-лека изчезват. Усещам в кръвта си надигането на духовете на адреналина и пътя, усещам сърбежа на ръцете си, вече предвкусвам груповите карания и моторджийски срещи. Да! Откриването на мото сезона чука на вратата.

Ще ви кажа защо пиша всичко това. Всъшност, чувството, което се таи в душата ми трудно може да се опиша, но съм сигурен, че всеки ме разбира и изпитва същото. Остават по-малко от 20 дни до откриването на мото сезона и както знаем, това не е дата, която вдига бариерата пред гаража и чак тогава да отприщим любимата машина. Това е официалният празник на моториста. Преди да настъпи този момент обаче, голяма част от нас стягат моторите и сефтосват новоизлюпилият се изпод снега асфалт с гумите си. Е, отделна тема е колко нови дупки са зейнали…

Стига предисловия, време е да премина към съществената част, а именно, че някои от нас вече откриха сезона. На традиционната ни сбирка в неделя, в суперското рок кръчме по пътя за сръбската граница – Route 80, видях над 15 мотора, които не бяха изложени за красота или да се продават. Те бяха дошли на собствен ход, с гордия си собственик на гръб. Въпреки че духаше студен вятър и че асфалтът още не е с особено добра температура (да не говорим за прахоляка от лугата по него), мотористите бяха захвърлили автомобилите си и бяха с мотори. О, какъв кеф! И в същото време завист. Просто моето бебче е при майстора, чака смяна на масло, филтър и мигачи, плюс застраховка и преглед. Абе, аз май няма скоро да видя мотор. Но да не се оплаквам… Чувството на радост като че ли бе по-голямо, защото отдавна не бях чувал рева на V-образно чудовище и някак трещенето от тръбите на ауспуха така загряха крътва ми, че сърцето ми щеше да изкочи. Усещах, че бие в гърлото… Голямото удоволствие, за което пиша, бе потвърдено и от ухилените муцуни на всички в Route 80 и най-вече на карачите. Гордо оставили каската до себе си на масата, с усмивка до уши, тези хора бяха на седмото небе. Не – не на седмото – те бяха богове…

Треската, която зарази всички в заведението беше като мексиканска вълна и съвсем скоро обхвана масите. Все по-ясно се чуваха разговори за моторите, за това как е протекло отзимяването, как трябват акумулатор и свещи, дори се планираха бъдещите мото дестинации. През честите ни сбирки в Route 80 обръщах внимание на хората – как изглеждат, в какво настроение са, как вървят приказките. Този път беше много различно. Представете си като отидете на пролет в планината колко по-жива изглежда тя. Лицата на мотористите грееха от желание за каране и някак посърналите от студа страсти бяха отново възродени.

Е, оства още малко. Колко много студ видяхме, колко много чакахме, та едни 2-3 седмици ли още няма да изтърпим. Дано да съм ви заразил с желание за каране и с чувствата, които вълнуват цялото ми същество.

На добър час, приятели! Ще се поздравим съвсем скоро на пътя!