Преди да кача пътник на мотора си, аз провеждам разговор с него. Обяснявам му, че докато е на мотора той е шефа – ако иска да намалим или спрем, ще  го направим. Обяснявам му, че не желая да го плаша докато се вози, а да му помогна да се наслади на карането. Това обаче си има цена – пътникът има четири задачи, докато се вози и качването и слизането от мотора става само с позволението на водача. Спазването им е задължително за да се избегне превръщането му в пасажертва!

Пасажерът  трябва да се качва и слиза, само когато сте на мотора, изключили от скорост, стъпили стабилно с двата крака и прибрали пачия крак (защото, когато той се качва, окачването се свива, моторът се подпира на пачия крак и се накланя надясно. Много надясно, чак до долу). Кимвам и казвам „Качвай се“. По същият начин процедирам и когато съм готов да слезе от мотора. Накрая го моля да опита да държи тежестта си в центъра на двуколесното – не да дърпа моторът към себе си, а да се избута към него.

Обяснявам му, че не трябва да имитира чувал с картофи и да не се опитва да ми помага на завоите – не трябва да се накланя нито навътре, нито навън.

Независимо какво става докато се движим, пътникът трябва да държи краката си на стъпенките и никога да не опитва да стъпва на земята, за да задържи возилото.

Четирите задачи, които пътникът трябва да изпълнява са:

– Да маха на моторите, с които се срещаме;
– Да маха на спечените полицаи;
– Да маха на децата, които са заинтригувани от мотоциклета;
– Да показва на света, че се забавлява – особено като спрем за почивка.

Това, което аз правя докато возя пътник:

– Единственото нещо, с което искам да се изфукам е, че язденето на мотоциклет може да бъде безопасно и забавно;
– Опитвам се да сменям скоростите без пасажерът да разбере (да не си люлее главата);
– Искам да тръгвам и спирам без той да е сигурен дали се движим или не – постоянно плавно каране.

автор: Джеймс  Дейвис,
инструктор в Американска фондация за безопасност на мотоциклетите