Може да не съм толкова препатил, колкото двамата ми колеги, но въпреки това е факт, че наближавам средната възраст, дори може вече да съм прекрачил в нея, отпускайки се с въздишка на пейката в парка с торба хляб за патиците. И знаците са налице – имам някой и друг бял косъм в косата си, харесвам удобни обувки, измервам в десетилетия времето, откакто за последно съм правил нещо, обичам да гледам Downtown Abbey като нещо, близко до религиозните ми възгледи… и ми харесва да използвам определени фрази, докато не станат толкова износени, колкото съм и аз.

Гаражът ми е свидетелство за значимостта на мотоциклетите за тези, които навлизат в средната възраст. Той приютява излъскани и подредени модели от младостта ми. Suzuki GSX-R 1100 проблясва до Kawasaki ZXR 750 H1, а между тях се е сгушил мъникът KR1S 250. Всички те са еднакво важни за мен, значимост капе от всеки от тях. Също така те са ужасни. Карах ги наскоро и се чудих как, по дяволите, мотористите са оцелели през 80-те. Обаче да се върнем на темата. Една от фразите ми засяга точно този проблем.

Моторджиите са изминали дълъг път, но не толкова, колкото екипировката им. Бих се радвал да изкарам една лекция на всеки, който се занимава с мотори, че докато машините са се подобрили значително (тракшън контрол, навигация, по-добро окачване, управление, спирачки и т. н.), всъщност новата екипировка – ботуши, ръкавици, каски и т. н., са тези, които дават предимство на модерните мотористи пред тези отпреди десетилетия.

Модерните непромокаеми тъкани най-накрая изкачиха мотористите с едно стъпало над кравата, която трябва да стои на полето и да се примирява със студената милувка на дъжда и вятъра. С подобни мисли в главата, с олекнало сърце и усмивка на уста, миналата седмица се отправих на 200-километрово пътуване от дома ми до Лондон в толкова страшно време, че ако бях моряк на рибарско корабче, щях да си напиша завещанието преди тръгване.

Радвах се на лошото време, защото то щеше да ми позволи да тествам новите си зимни ръкавици. А те си свършиха работата. Ръцете ми останаха сухи и топли, докато си пробивах път по А40 към Оксфорд през километрични задръствания и оттам към столицата. Докато се приближавах към Лондон, се протегнах и въведох адреса, към който се бях запътил. За нещастие, механикът, който миналата седмица инсталира навигационната система, изглежда не е затегнал както трябва винтовете на скобата и съответно тя се катурна върху резервоара и остана да си лежи там. Можех да я повдигна така, че да бъде с лицевата си част към мен и да ме гледа с празен поглед – като умряла гъска. Тогава видях, че винтовете продължаваха да се разхлабват, което щеше да доведе до откачане на устройството, оплитането му в предницата и блокиране на кормилото, а това щеше да ме убие. Най-добре беше да спра.

По бензиностанциите се продават стотици видове чипс и други такива и никакви инструменти. Обхващаше ме отчаяние, когато се сетих – бях на мотор и трябваше да има комплект инструменти под седалката. Наистина, имаше. Поправих скобата и потеглих. Но имах проблем – бях свалил ръкавицата си и сега тя не искаше да се нахлузи докрай. Подплатата се беше разместила и кутрето ми лежеше вътре, оплетено в нея като човек на легло с треска в тежка нощ. Болеше  и паниката ми нарастваше. Но мислите ми бяха отвлечени, когато друг моторист, целият в белези, спря до мен и изръмжа, че табелката с регистрационния ми номер се кани да падне. Паркирах на мястото за мотори. Табелката висеше на един болт. И беше друга. Тази имаше името на сервиза, където последно обслужваха мотора ми. Някой беше решил да го използва като подвижен билборд. И щяха да се измъкнат, ако бяха затегнали табелката както трябва. Това ме ядоса, но не толкова, колкото фиша, който намерих, като се върнах два часа по-късно. Дори не знаех, че издават такива и за мотори. Ръкавицата все още не се нахлузваше, сигурен бях, че ръката ми посиняваше заради притискането, табелката с номера я залепих с изолирбанд и ако не кихнех 80 паунда, Борис Джонсън щеше да ми свие мотора.

Реших, че това са пълни глупости. Тогава се загледах през дъжда – толкова силен, че можеше да спре танкова битка. Погледът ми беше замъглен от него и дългия път. Забравих за ръката, за табелката с номера, за навигацията и се насладих на предизвикателството, на тръпката. Истинският мотоциклетизъм все още го има – все още боли, ако не направите нещо както трябва, не е евтино, непромокаемите тъкани не са наистина непромокаеми, сервизите ви ограбват, както могат, а от ръкавиците полза няма. Но това е страхотно, нищо не бих променил. Освен може би частта с ръкавиците.

източник: topgear.bg