Изпадам в лека паника, когато пред мен е белият лист и мисля за брилятното начало. Тъй като не винаги ми се получава, ще карам направо без излишни куртоазни въведения. Искам да ви разкажа за карането на един новобранец до Сърбия и обратно със „стари кучета” в моторджийството и какво е усещането да бъдеш част от едно спокойно, умерено и весело пътуване, с какво то ме промени и какво даде на душата ми.

Може би ще е най-добре, ако се представя с няколко думи. Казвам се Белосвета Пенева, или на кратко казано Бети. Поддържам MOTO.BG от вече 3 години, а миналата година (2011) изкарах книжката си за мотор. Все още нямам такава за автомобил. Карам Buell Blast – 500 кубика, един цилиндър.

Ще започна разказа си от самото начало, когато сутринта (около 10:20), пиейки кафето си ми звънна телефона. Спрях последната серия на „Игра на тронове”, която бях загледала за пореден път и какво чувам:

– В 11:30 тръгваме за Сърбия. Ще караш или ще се возиш?

Искаше ли питане изобщо? Тъкмо вчера си взех мотора от майстора, готов и очакващ каране. А и не само моторът беше в това настроение. Ако трябва да съм честна, цял сезон чакам този момент, тъй като Buell-ката влезе в пита след първия Ямболски събор и излезе една вчера, както споменах. Цял сезон ми се кара, та две не виждам и нямаше как да изпусна това предложение.

– Хващай едно такси и идвай, че ще закъснеем.

Все още нямам гараж, където да си държа машинката близо до вкъщи и Ники (Славчев) бе така добър да ми предложи едно ъгълче от неговия за тази цел. Звъня веднага на първата таксиметрова компания, която ми идва на ум и вече съм долу, чакаща жълтата бричка да пристигне. 15 МИНУТИ!!! Аз за толкова щях сама да дотичам до Ники, имайки предвид нетърпението си. Толкова „болезенено” чакане не съм имала… Както и да е. Качих се във вмирисаната кутийка и прищпорвам таксиджията „Айде бе, няма ли зелена вълна, закъснявам!!!”.

Още със слизането обличам якето, нахлузвам криво-ляво каската, врътнах ключа да загрее моторчето и ГАЗ към Route 80. Там беше събиранката. Бат’ Сандо, Ицо Христов, Ники Баумита, Джорджо, Любен Петров и Юлиан (или Юлиян, с извинение, че не знам точно. От тук нататък, ще го пиша Юли), Ники Славчев и аз (Бети). След няма и 5 минутки вече бяхме по моторите. Ето тук идва и ключовата част – сърцето ми се качило в гърлото и ще изкочи. Шубето е голям страх, ей! Не за друго, а това ми е 4-то каране. На 2-рото си каране, барабар Петка с мъжете, тръгва да качва Петрохан и какво става – пребива се като куче. Един месец в гипс, сътесение и постоянно главоболие не се забравят току-така и да ви кажа, като видя ляв завой и все едно някой ми натиска паник бутона и мамата си е *****. Какво се случва в мозъка ми? Блъскат се мислите „Сега, няма да можеш да се движиш с групата, защото още те е шубе да вдигнеш по-висока скорост. Като видиш пясък на пътя, набий спирачки преди да минеш през него. Ами, ако падна… По-добре да си оставя мотора тук и да не се правя на герой”. Не може да не се сещате как на анимационните филми на рамената кацат едно ангелче и едно дяволче и почват да дуднат. Е, същото ми се случи. „Абе, споко, иначе няма как да се начуиш. Я си карай…. Ще вземе нещо да стане, после пак един месец по болници. Седи си кротко и се вози.” Да бе! Кой ще се остави… Аз Бети ли съм или лукова глава? И така, неусетно включих на първа и тръгнахме. За голямо мое щастие всички, абослютно всички, се съборазиха с това, че аз съм новобранец. Скоростта беше поносима и се чувствах комфортно. На широкия, прав очастък след Route 80 към сръбската граница успях някак да преброя страха и психическата бариера от 100 км/ч. Пред мен Юли, Ицо, Ники и Джорджо, а зад мен останалите. Никой не избърза прекалено и никой не ме остави последна. Не мога да си представя колко ли е било трудно на правия път да не се накефиш и да не дадеш газ, но всички устискаха. Страхотно чувство! Сякаш имах ангели пазители пред и зад мен, внимаващи да не се случи нещо и съобразяващи се с най-бавния. Благодаря ви, момчета!

Ето го и първи ТИР по пътя. Точно както си пише по книгите – започва изпреварването. Първият държи насрещното, за да покаже, че няма идващи коли, а отзат „варата” се затваря. В този момент осъзнах, че тези хора наистина знаят какво правят и мога да им се доверя изцяло.

Въпреки всичко обаче, коремът ми е на топка и при всеки завой връщам ръчката и намалявам поне с 10-20 км. Питам се „Как тези пред мен си взимат завоя без проблем, без да натискат спирачки и да държат скоростта, а аз не мога”. Шубе ме е! Притеснявам се да не ми поднесе гума, да не би да не легна достатъчно и да изпусна завоя и да отида в насрещното или в канавката. След това обаче ме осени една друга мисъл. „В крайна сметка, онези, които са правели пътя, са изчислили дъгата на завоя и за по-високи скорости, и може би, ако си давам газ нормално в за, нищо няма да стане”.  Това ми мина през главата минимум 50 пъти, или с други думи казано, на всеки завой! Полека-лека запонах да си държа завоя с почти същата скорост, с която влизах в него. Най-голямото ми притеснение идваше от факта, че гумите ми са стари и ако нещо се случи, и се наложи да спра рязко, нещата просто ще завършат лошо. За това държах по-голяма дистанция от Ники (които беше пред мен).

Ето че стигнахме и границата. За щастие нямаше прословуто голяма опашка и минахме доста бързо. Не чух и думичка от рода на „Айде бе, не може ли малко по-бързо да караме”. Напротив! Ицо ме попита:

– Така добре ли ти е скоростта или не се чувстваш комфортно? Би трябвало да си ОК така.

Сигурна  съм, че ако бях казала, че ми е трудно, щеше да се съобрази. Но, пък няма как да се научиш да плуваш, ако не се намокриш.

За пръв път стъпвам в Сръбско със собствения си мотор. Не мога да ви опиша колко щастлива се почувствах. Четвъртото ми каране е зад граница! Аз съм на седмото небе! „Хей, хей! Я слез на земята и си отвярай очите, после ще се радваш на това!” – обади се вътрешният глас.

Все още се чувствах леко дървена, но пък никой от момчетата не ме остави! Представих си ги като рицари, но не на бели коне, а на железни! За мен те са точно такива, защото ме накраха да се почувствам наситина сигурна. За по-добра терапия за лекуване на страх от каране не можех и да мечтая. И наситина – онова, което успях да науча днес, не може да се предаде по друг начин.

След криволичещ път и прави отсечки, най-после стигнахме до заведението, към което бяхме се наточили всички. Ох, сръбско, ох кеф! И друг път съм идвала тук. С градинка, с беседка… пълен релакс. На пръв поглед, кръчмето едва ли би привлякло вниманието ми на пътя, но онова, което се крие зад него е чудно. Намира се на около 20-тина километра преди Ниш.

– Как е, колега? ОК ли си? – попита ме бат Сандо, докато си сваляше якето.
– По-добре, отколкото очаквах! – отвърнах му аз.

Настанихме се в дървената беседчица, гладни, жадни и умрели от жега! За да не изпадам в излишни детайли, ще ви сепстя кой какво яде, но количествата не бяха малки. Онова, което искам да кажа тук е, че се почувствах като част от цялата група, а не като неин придатък. Разказвахме си истории – кой къде е бил, какво е правил. За пореден път „учителите ми” днес ми набиха доза кеф, която ме изстреля в облаците.

– Когато изпреварваш, гледай да го правиш бързо, защото колата може да те натисне, да се опита да те изблъска, и да те натресе в насрещното! Ако трябва, върни една предавка надолу, но не карай наравно с колата, която изпреварваш. – ми каза Джорджо.

А и наистина, моторът ми може да изпревари по-бързо, но мозъка не позволява. „Ще опитам на връщане” – казах си на ум.

Дебелата сянка на беседката ни натисна всички и на никой не му се тръгваше. Бяхме се разпуснали като за последно. След обилното преяждане хич не ми се ставаше, но пък от вътре така ми се караше… Вече се бях поотпуснала и нямах търпение да видя как ще се справя на връщане.

– ‘Айде! Тръгваме!

Обратно по моторите! Сигурно няма да ми повярвате, но на връщане се чувствах в пъти по-уверена и сигурна, отколкото при тръгването от Route 80. Какво могат да направят едни 100-150-тина километра с правилните хора, не е истина!!!

След границата спряхме на Шел-а. Разбрахме се да пием по едно кафенце пак на Route 80. Не всички можеха обаче. Юли си тръгна, както и Ники Баумита.

Вече нямаше сила на земята, която да ме дуържи. Чувствах се сякаш съм попила опита на всички в компанията и нито лягането в завоите ме плашеше така, нито фката, че километража ми показва 140 км/ч. Като за новобранец и четвърто каране си е направо супер (макар да звучи нескромно).

В края на деня моторът се озова отново в гаража, покрит и някак ми изглеждаше доволен. Така поне се чуваствах аз или може би това беше моето отражение по машинката. Сякаш хирург се беше намесил в цялата работа и е зашил крайчетата на устните ми за учшите. Не можех да спра да се усмихвам. Прибрах се благополучно и ето ме сега тук, пред комютъра, пишейки (ухилена като зелка) за новобранеца моторист, неговите спътници и страхотните емоции от едно пътуване. Единсвеното, за което съжалявам е, че не направихме снимки, за да запаметя този ден. За сметка на това, той е запечатан в паметта ми и май точно там му е мястото, а? 🙂

Благодаря ви, момчета! Благодаря за прекрасните емоции, за търпението и разбирането, които проявихте, както и за онова, което ми показахте, за начина, по който се почувствах… За мен бе истиснко удоволствие да карам с вас!