Както всичко около нас, мото сезонът също има начало и край. Еуфорията около първото каране е не по-голяма от тази преди и по време на последното.
Знаем че неизбежното идва… зимата и зазимяването чукат на вратата и любимата ни машина разчита на нас да бъде положена прилежно за зимния си сън. Въпреки всичко, и на двамата не ни се иска това да се случи без едно последно каране, без един последен преход с хладния вятър в косите и двигателя, преди да се разделим за няколко месеца и отново да се видим преди началото на новия сезон.
Природата често се забавлява с нас и си играе на господарка. Появява се облаче в небето, стават две, приближават големи, черни сенки, изблъсквайки синьото блаженство на слънчевия ден. И така със седмици. Нито един от нас не иска последното каране да бъде неприятно, съпътствано с дъжд, леден вятър и студен асфалт. Започва чакането… ей ама чакане ви казвам. Идеята, че „това беше“ и „зимата иде“ започват все по-трайно да се намъкват в съзнанието ни и задушават мечтите ни за онова бленувано каране под последните топли, слънчеви лъчи.
Всяка вечер се гледа прогнозата за времето, влиза се в сайтове с по-дългосрочни данни. Ех, да му се не види, няма слънчице и това си е. Циклони, антициклони, еди-какво си положение… Абе, хора, вие не разбирате ли, че на мен ми се кара и то така ми се кара, че две не виждам. Стоя пред гаража, гледам покрития мотор, виждам само гумите да се подават. Затварям очите и виждам как точно тези двегуми се въртят по криволичещо пътче, без коли, без хора… само аз, моторът и природата. Отварям очи, стреснат от поредната гръмотевица… Ох… И ето, изведнъж, без каквото и да било предупреждение се събуждам една сутрин и какво да видя. СЛЪНЦЕ! СИНЬО НЕБЕ! ТОВА Е МОЯТ ДЕН… „Ало, Жоре, извинявай, но ми излезе една много важна работа и няма да мога да дойда днес. … Да, да, неотложна е!… Славчо, виж какво време е. ‘айде да покараме… Абе кажи му нещо там, че не ти е добре и ще си почиваш днес, за да не заразиш колегите…. Супер! Айде чуй и другите и в 10:30 да се чакаме на нашето място.“ Ето го и моят ден! Да, това е усещането в корема си, което чаках толкова дълго. Влизам в гаража и дърпам покривалото сякаш откривам ново НДК. Изкарвам машинката малко на слънчице да се постопли. Съединител, стартер…. Блаженство.
Тя ми говори, шепне ми любовни думи, докато аз слагам костенурката и вадя ръкавиците. Без каквото и да е търпение се качвам на гърба й и потеглям. Да, усещам хлад под ръкавиците, усещам, че това каране не е като онова от преди месец. Но пък нямам намерение да чакам още, за да карам… о не… накрая ще си остана с чакането и следващото каране ще бъде едва догодина. Как ли пък не! След няма и половин час вече съм на „нашето място“, където компанията прогресивно расте. Ето го и Ваньо.. Охо, лъснал е машинката, Стефото пък е сложил нов ауспух. Всички ли са заредили? Тръгваме! Без излишни приказки и губене на време групата потегля и се опитвам да запечатам в спомените си гледката пред мен. Та нали именно тя ще ме „топли“ през студените и непоносимо бавни зимни дни. Красотата на всички приятели пред мен и в огледалата е всичко, което някога може да си искал като моторист. След още стотина километра идва и капанчето, което всички така обичаме. Ох, като се почнем там какво става… Е как да ти се тръгва? Всеки по всякакъв начин се опитва да забави тръгването. След няколко часа обаче се сблъскваме с онази неприятна част. Тръгването. То е по-различно от предишните. Знам, че след няколко дни няма отново да съм тук, а ще съм сложил дебелото яке, пътувайки за работа. Иска ми се да съм повелител на времето и да го накарам да спре. Не искам този ден да свършва, не искам стрелката на минутите да се мръдне и с едно деление повече. Изпълнен съм с агресия и се дразня на всеки един студен полъх.
Въпреки всичко се опитвам да се успокоя като си повтарям, че ей така, почти неусетно ще мине тази гадна зима и отново ще ми звънне телефона, и ще чуя „Стягай се, ще караме!“
Наистина, това са само няколко месеца. Макар и тежки, ще минат бързо, защото компанията на приятелите ми ще ме радва, ще си разказваме случки от лятото и ще плануваме бъдещите карания. Запасът ми от търпение започва да се изчерпва от този момент. Дано да съм събрал достатъчно и природата да е благосклонна та догодина да ни дари с топли дни възможно най-рано!