На две колела в ПЕРУ – 2011

На две колела в ПЕРУ – 2011

Пътуването през 2011 година щеше да бъде различно. Наистина много различно. Поради три причини: Първо – щяхме да пътуваме сами, само аз и жена ми Даниела. Второ – щяхме да пътуваме с чужд (нает) мотоциклет. Трето – щяхме да пътуваме на континент, нямащ сухопътна връзка с Европа, а именно Южна Америка и по-точно – Перу.

Перу ни примамваше отдавна, още от предаванията „Атлас” на Симеон Идакиев и множеството гледани филми и слушани легенди за инкски градове и светилища, конкистадори и високи Анди. И така, решението бе взето в началото на годината и започна подготовката. Свързахме се с Ларс и Герт – холандци, собственици на компанията PERU MOTORS, които организираха мото турове в Перу и съседните страни. Допълнителен атестат беше, че с тях вече беше пътувал Симеон Флоров – Мони, опитен мотопътешественик, пътувал къде ли не. Решихме да пътуваме сами, без организирана група. Направихме примерен маршрут, консултирахме се с Мони и гореспоменатия Симеон Идакиев. Той веднага се отзова на поканата ни и ни даде наистина ценна допълнителна информация. Оказа се, че избраният от нас маршрут е почти перфектен. Изпратихме го на Ларс и след малки корекции уточнихме всичко по дати. Преведохме парите на холандците и започнахме да се приготвяме.

Реших, че от предлаганите мотоциклети най-удачен избор беше BMW F650 GS с 800сс двигател, макар да беше и малко по-скъп като наем. Няколко пъти ходих до Венци в „Камор”, за да огледам този модел. Напасвах моята чанта за резервоар, пригодих си моите стойки за камера и GPS. И добре че го направих, защото на място монтирах всичко за 15 минути

И така на 30.04 взехме самолета за Мадрид. Сега като погледна снимката от летище „Барахас”, се чудя как всичкия този багаж сме го качили на мотора. На другия ден беше полета през Сао Паоло за Лима. Летяхме с бразилската „ТАМ”- супер обслужване и удобства в самолета.

Лима ни посрещна слънчева и прашна. Настанихме се в малък семеен хотел на брега на океана. Веднага, въпреки умората, направихме пешеходна обиколка из центъра, започвайки от „Пласа дел армас” /оказа се че централните площади на всички градове се казват така/.

На две колела в ПЕРУ - 2011 01 Продължихме с катедралата, където е погребан Франсиско Писаро, йезуитската катедрала „Сан Франсиско” с мистериозните му катакомби и президентския дворец. Денят завършихме с традиционна морска храна в ресторант в луксозния квартал „Мирафлорес” на брега на океана. Придвижването ставаше с такси, защото разстоянията са огромни – все пак Лима е третият по големина град в Южна Америка /над 8 милиона/. Към 21 часа се прибрахме в хотела капнали. Тук е мястото да отбележа, че почти седмица ни трябваше да се адаптираме към тукашно време. 9-часовата разлика ни приспиваше още към 5-6 следобед, а се събуждахме към 4 часа сутрин.

На сутринта имахме среща с Ларс и Герт – нашите холандско-перуански домакини. Уточнихме някои подробности /като какво си заслужава да се опита от перуанската кухня/ и поехме с автобус към Паракас, където ни чакаше BMW-то. Пътувахме с луксозен автобус на фирмата „Круз дел Сур”, който по-нищо не отстъпваше на лукса в самолет – удобни седалки ставащи почти на легло, индивидуални слушалки за радио, TV, WI-FI, два стационарни компютъра, включен обяд с напитки и кафе, одеалца и няколко стюарда грижещи се за всичко. Но това не е всичко – по това време течеше мача Реал-Барса, който гледах он-лайн.

Паракас е малко градче на брега на Тихия океан, разположено в дълбок залив, бивше пиратско убежище. Тук, в почти всяко наименование на нещо имаше пиратска следа – хотел „Пиратско убежище” (“Refugio del Pirata” S 13.83421, W 76.24956), ресторант „При пирата” и т.н и т.н.

Следващият ден 04.05. наехме лодка до островите „Балестас”, намиращи се на 10-ина мили от брега. Тук интересното е, че западното крайбрежие на Перу, а и на цяла Южна Америка се „мие” от студено южно течение /”Хумболтово”/, което идва от Антарктида. В съчетание с Андите се получават въздушни течения, които изсушават климата, така че цялото крайбрежие е като пустиня. Гледката е уникална – спускащи се от върховете на планината скалисти сипеи преминаващи в пясъчно-камениста пустиня, която свършва в океана.

И така, островите Балестас”. Благодарение на споменатото течение и дълбокия залив на Паракас с по-топла вода и пълен с риба, тук гъмжи от всякаква свързана с морето жива твар. На две колела в ПЕРУ - 2011 03Островите са рай за животни и птици, характерни за различни географски ширини – пингвини /естествено „хумболтови”/, тюлени, морски лъвове, птици чиито имена чувахме за пръв път, във водата виждахме морски звезди и огромни раци. И всичко това буквално на една ръка разстояние от лодката! Пътьом минахме покрай огромен геоглиф „Канделабра”- свещник, изрисуван на една от спускащите се към океана дюни. С размери 200х200 метра и виждащ се от 20км., този свещник е доста загадъчен, защото няма единно мнение кой и с каква цел го е направил, въпреки че се датира на повече от 2000г.

Следобеда имахме малко приключение. Реших да се изкъпя в Тихия океан, все пак за пръв път ми се отдаваше тази възможност. Ще го запомня със сигурност, защото почти веднага бях „клъвнат” от Pastillo – вид морска котка. Двама местни рибари, като видяха бликащата от петата ми кръв, ме накараха да седна и започнаха един след друг да изсмукват раната. На две колела в ПЕРУ - 2011 04Това беше придружено от ръкомахане и многократно повтаряне „доктор”. Меко казано се притеснихме, защото нито знаехме какво точно е Pastillo нито колко е опасно. Накрая ни изпратиха в аптеката. Аптекарят явно изпълняваше и длъжността на лекар, постави противоалергична инжекция даде антибиотик и ни изпрати по живо по здраво. Така къпането ми в Тихия океан, освен емоциите ми излезе и стотина долара. Страстите успокоихме с морски деликатеси и вино.

Денят продължи с товаренето на мотора. Той разполагаше с два оригинални куфара. За пръв път виждах такива – разтегателни. Посредством лостова система ставаха по-тънки и по-дебели. Естествено, разтегнахме ги на мах. В куфарите, сака на задната скара и чантата на резервоара успяхме да съберем багажа. Естествено на сака бях „забол” авто-антена на която се вееше българския трибагреник.

Първият преход беше кратък, около 120км, за запознаване с мотора, до град Ика и от там още 20-ина километра през пустинята до оазиса Хуакачина. Били сме в Сирийската пустиня, били сме в Сахара, но такова чудо няма! Дюни по 150-200 метра от чист ситен пясък. Насред цялата пустош – оазис като от картинка, зелен с езеро по средата. На две колела в ПЕРУ - 2011 05Набързо се настанихме в хотела (“Huacachinero” S 14.05113, W 75.45487) и се включихме в група за пясъчно сафари. Супер изживяване! 3 часа ни развозваха с 6-местно бъги из пустинята. Изръсихме доста адреналин, защото возилото развиваше сериозна скорост, съчетана с почти отвесни спускания и изкачвания по дюните. На две колела в ПЕРУ - 2011 06Опитах и сендборд, усещането не е точно като сноуборд, но емоцията е голяма. Отделих време и за дооборудване на мотора – накичих го със стойки за GPS, MP3, камера и какво ли още не. Останах доволен – трудът ми в София не отиде напразно.

05.05. Вече напълно оборудвани и с подреден багаж поехме по Пан Американското шосе на юг. Това е пътят свързващ най-северната с най-южната точка на континента. На две колела в ПЕРУ - 2011 07Като цяло не много натоварено, въпреки преобладаващите камиони – огромни „Мак”-ове. Малко преди обед пристигнахме в градчето Наска. Сравнително до скоро мястото е било слабо населено, но благодарение на немската археоложка Мария Райхе, която популяризира фигурите от пустинята, то оживява и става една от топ дестинациите на Перу. На две колела в ПЕРУ - 2011 08След като се настанихме в поредния резервиран ни от холандците хотел (S 14.83215, W 74.93756), се отправихме към местното летище. Разглеждането на фигурите от платото Наска и то със самолет, беше и за двама ни детска мечта, която едва ли сме мислели че някога ще се осъществи. Включихме се в група с три лели японки и всички се натоварихме на една „Чесна”. Следващият 1 час е един от най-незабравимите в живота ми. Виждах фигурите, които многократно съм виждал, но сега на живо. Правят впечатление мащабите на линиите, простиращи се и пресичащи се във всички посоки и стигащи почти до хоризонта.На две колела в ПЕРУ - 2011 09

Бяхме чели за новооткрито древно светилище в пустинята Наска. Бях го локализирал на GPS-a и по груби сметки трябваше да е на 30 – 40 км от града. Така че разтоварихме напълно мотора и в късния следобед тръгнахме натам.

Карането през пустинята Наска си е специфично изживяване, имах чувството че съм на трасето на рали „Дакар”. Леко хълмиста пустиня с твърда настилка, тук-там се виждат следи от гуми, преминаваш през пресъхнали корита на реки. Преминахме и през някакво изоставено село. А зад един хълм наскочихме на гробище на поне 100 години. Само тук-там стърчаха полуразпаднали се кръстове. Гледката беше като в стар каубойски филм. Направо зловеща насред пустошта. Все пак GPS-a помогна много. След около два часа лутане по кръстосващите се следи, следвайки посоката, накрая намерихме Кахуачи (S 14.497, W 75.065). На две колела в ПЕРУ - 2011 10Обаче си струваше да бием целия този път. На огромна територия от няколко хълма е открит цял древен град. Италиански археолози под егидата на ЮНЕСКО правят разкопки в района. В момента нямаше никой освен местен пазач и всичко беше заградено. Местния чичо обаче се оказа точен – не само че ни пусна да разгледаме, но и ни разведе из разкопките и на някаква странна смесица от испано-англо-кечуа език и най вече с жестове, ни разказа кое какво е. Останахме много доволни. А да видиш залеза насред пустинята и то на това място! Велико е! Само дето Даниела даваше зор по-бързо да се прибираме – не ни се минаваше през онези зловещи места по тъмно. Все пак обратния път го взехме по-бързо – за около час. А и вече му бях посвикнал на БМВ-то и си позволявах някои офроуд импровизации.

Вечерта седнахме на терасата на местен ресторант на Плаца де Армас. Ядохме невероятно вкусно телешко месо – Ломо салтадо. И сега ми идва апетита като се сетя.

На другия ден ни предстоеше доста път. Така че станахме рано, закусихме и поехме. Въпреки ранния час температурата достигаше 30-35 градуса. Веднага след града започва бясно изкачване. Наска е на 500м надморска височина и за някакви си 50-60км достигнахме височина 4500м !!! На две колела в ПЕРУ - 2011 11Междувременно заобиколихме най-голямата пясъчна дюна в света – висока е 2300м! Повече от Витоша. С изкачването температурите станаха поносими, а горе си беше направо студено 5-6 градуса. И кислородния глад за който бяхме слушали, го усетихме. Но бяхме подготвени – бяхме си купили листа от Кока за дъвчене, а където спирахме, пиехме чай от Кока. Наистина помага.

Пустинният пейзаж от западното крайбрежие се смени от високопланински пасища – пампасите. На няколко места току пред мотора прескачаха разни екзотични за нас животни – лами, викуни и гуанако. Ларс ни беше предупредил да внимаваме с тях. След като преодоляхме първия хребет, се спуснахме в долината на река Вилкабамба. Бяхме изминали 400км, а бяхме пътували цял ден. Но така е из Андите. Пренощувахме в градчето Чалхуанка, (Мото къмпинг-хотел “Tampumayo” S 14.17433, W 73.32302).

Чалхуанка е горе-долу на половината път от Наска за Куско. Като се има в предвид, че това е и единствения проход, е лесно да се разбере защо всички пътуващи преспиват тук. На вратите на ресторанта в къмпинга имаше безброй лепенки на авто и мото клубове. Естествено, залепихме и нашата.

07.05. След още почти един ден безкрайни завои и денивелации от над 2500м, в късния следобед навлязохме в предградията на Куско. Трябва да призная, че първите ни впечатления от Куско бяха меко казано лоши. Преминава се през бедни бордеи, по улицата текат реки мръсотия, притичват прасета и мръсни боси деца. От допотопни претъпкани пушещи автобуси слизат хора, носещи някакви птици, а други бързат да се донатъпчат на тяхно място. Спират където им падне и тръгват когато им скимне. Все пак с навлизането към историческият център, нещата се промениха. А хотела (“Palmeras” S 13.52381, W 71.97286) беше на 500м от Плаца де Армас. Добре почерпени с хапчета за височина и чай от кока (Куско е на 3500м височина), започнахме вечерната разходка из приказно осветения център. Беше неделя, а и този ден се празнуваше денят на майката, така че атмосферата беше празнична. Първоначалните лоши впечатления тутакси се подобриха.

Щом се стъмни, почти на всеки ъгъл в централната част се разтегнаха подвижни павилиони-скари, на които цвърчаха различни видове шишчета – телешки мръвки, сърца, дреболии и какво ли още не. Дали защото бях гладен или наистина бяха много вкусни, но аз от всеки ъгъл си взимах по 1-2 шишчета, докато не ми дотежа на ходенето.

На следващия ден направихме малко нетипична за нас обиколка. Просто влязохме в едно туристическо бюро, информирахме се и се включихме в малка група с екскурзовод, като за един ден посетихме повечето забележителности на Куско и околностите. А те не са никак малко. Ако бяхме тръгнали сами, сигурно нямаше да успеем да разгледаме и половината и в никакъв случай нямаше да получим толкова обилна и интересна информация. Изобщо това ни е принцип – по възможност винаги взимаме местен екскурзовод, по този начин научаваш много повече, колкото и да си чел предварително. Разгледахме стария храм на слънцето – Кориканча, града-крепост Саксайуаман над Куско, светилището Пука Пукара, свещените извори на Инките и много много други интересни места. И навсякъде тези зидове – камъни от по 200-300 тона, многоъгълни, наредени като пъзел, толкова плътно, че бръснарско ножче не можеш да пъхнеш. Наистина удивително. В късния следобед наехме местен младеж, студент, говорещ граматически перфектен английски, но със силно кечуа произношение. Та този младеж ни разходи из дебрите на древно Куско и ни разказа допълнително толкова много истории и легенди, че напълно си заслужи спазарения хонорар от 60 солес (около 30 лева), дадохме и бакшиш. Препоръча ни и ресторант на тераса на Плаца де Армас, в който вечеряхме.

На другия ден, пак Инки. Не тръгнахме по прекия път към Олянтайтамбо, а избрахме малки второстепенни пътища, минаващи през много интересни места, които тепърва стават популярни. До някои от тях все още няма асфалтов път, така че направихме още стотина километра офроуд. Минахме през Чинчеро (поредният укрепен инкски град с хиляди огромни гранитни блокове), амфитеатъра-светилище Манас. Отбихме се и до солниците Салинерас. От земята извира гореща и страшно солена вода, от която чрез система от терасирани езера инките са добивали сол. Правят го и днес по абсолютно същия начин.

И така, малко преди залез слънце, пристигаме в Олянтайтамбо. По програма в този ден беше единствената възможност да разгледаме старата инкска крепост, така че както бяхме натоварени, веднага се отправихме натам. И понеже входа на крепостта е до самия пазар, оставихме мотора с целия багаж, включително и каските до една сергия за шапки, помолихме продавача да го наглежда (за което си платихме) и влязохме в последния момент. Веднага последва познатото упражнение с наемането на екскурзовод.

Сигурно ставам досаден, но пак ще използвам думата “уникално”. Става дума както за мястото, така и за самата цитадела, построена да защитава входа на Свещената долина на Инките. И пак огромни каменни строежи и неизменният храм на слънцето най-отгоре.

Вече по тъмно намерихме хотела, разтоварихме се, изкъпахме се и хайде пак в селото. Най-накрая пробвах и типичната перуанска бира “Чича”. “Бира” е много силно казано. Тази напитка се прави от царевични зърна и кочани, които перуанските баби дъвчат и плюят в един голям казан, където с разни други добавки цялата смес втасва. Получава се средно гъста течност с бозов цвят и алкохолно съдържание около 15 градуса. Пред всяка къща, в която се произвежда и продава Чича, стърчи кол с навит на върха червен парцал. Така че преминавайки покрай една такава къща (кирпичена, на поне 200 години), не се поколебахме да влезем. Глинен под, грубо измазани стени и висяща от ниския таван електрическа крушка, за която се чудехме как още свети, сякаш самият Едисон я е подарил на някой от последните наследници на инките. Обстановката, както и клиентите бяха архаични. Иначе много усмихнати. Имаха 3-4 зъба, ама общо, всичките. Учтиви и говорят само на кечуа. След известно учудване, май разбраха, че не сме попаднали там случайно, а наистина искаме да пробваме Чича. Единствените две жени, бабите, грижещи се за казана с Чичата, се раздвижиха и ми сипаха в пластмасова чаша за еднократна употреба, но вече многократно използвана. Другата баба нещо и се скара и демонстрира повече уважение (все пак бях чужденец), така че отиде някъде и ме удостои със стъклена чаша. Е, сипаха ми от същия казан със същия черпак. Последва радушно здрависване с всички посетители на “заведението”, всеки искаше да поседна до него. Поседнахме за малко. В местен ресторант на центъра опитахме и друг местен специалитет – Гуи. Това е познатото у нас морско свинче. Тук то е деликатес, нещо като заека у нас. А и на вкус е почти същото.

Другият ден беше “Големият ден”. Предстоеше да видим Мачу Пикчу. И понеже пътят свършва в Олянтайтамбо, рано сутринта се качихме на теснолинейката. Това е единственият начин да се стигне до Акуа Калиентас, изходния пункт за Мачу Пикчу.

Тук просто трябва да замълча и да продължа с няколко реда многоточия. Просто гледката, която се разкри пред нас беше спираща дъха. Увиснаха ни мандибулите. И понеже твърде твърде много е писано за това място, аз ще прескоча описанията и историите. Само ще кажа, че Мачу Пикчу многократно надмина очакванията ни.

11.05. Този ден ни предстоеше доста път. Така че станахме рано, закусихме набързо и поехме. По препоръка на Симеон Идакиев посетихме пазара в Писак. Наистина много колоритен. От незапомнени времена на това място са се спускали селяни от околните планини и са продавали стоките си. Е, вече пазарът е доста по-туристически ориентиран, но все пак си заслужава да се види.

Стегнахме задниците и с бързо темпо поехме на юг към езерото Титикака. Около 450 километра в по-голямата си част скучен път. След като преминахме през прохода Санта Роза (4500 м), навлязохме в същинското Алтиплано – високото плато в централните Анди. Наистина безкраен простор на височина около 4000 метра. Тук бяха и малкото прави участъци от цялото ни пътуване. Така че дори си позволих скорости от над 150 км/ч. Денят обаче бързо напредваше, а и тъмни облаци взеха бързо да се събират на хоризонта. На около 40 км преди Хулиака (втория по големина град около Титикака), заваля. Започнаха да падат и гръмотевици. Дори беше малко величествено да гледаш как падат в езерото. И както трябва се очаква, точно тук беше и най-лошият път в Перу. Ужасно разбит, на места в ремонт, дупки, които не се виждат в тъмното…… изобщо последните километри преди Хулиака бяха кошмар. В самият град поне спря да вали, но преминаването през него също не беше най-приятното преживяване. Мръсни улици, задръствания, прашен вятър, пресичащи навсякъде рикши. Оставащите 60 км до Пуно преминахме като на автопилот. Сравнително бързо намерихме хотела и почти веднага легнахме да спим. Бяхме скапани.

Утрото беше съвсем различно – ясно и слънчево. От панорамния ресторант на покрива на хотела, се виждаше голяма част от Титикака. Така че докато закусвахме използвах възможността да направя някоя и друга панорамна снимка. Изобщо утринната гледка коренно промени снощното настроение.

Да отидеш до Титикака и да не посетиш плаващите острови Уроси, си е направо престъпление. Така че, без да се бавим, след закуската се отправихме към пристанището и се качихме на едно от корабчетата. Разположено на 3800 метра викочина, Титикака се явява най-високото плавателно езеро. А е и огромно – отсрещните боливийски брегове почти не се виждат. Има и уникални екосистеми. Корабчетата се провират през лабиринт от канали между тръстиката и малките островчета, по които се разхождат малки прасенца, из водата плуват костенурки, змии и всякакви водни твари, тук там в плиткото се разхождат чапли или каквито там се казват водоплаващи птици.

Около половин час след като излязохме в откритото езеро, съзряхме и Уросите. Застроени с тръстикови къщи, между тях виждаш хора и домашни животни. По никакъв начин не можеш да кажеш, че всичкото това нещо плава. А не са никак малки – всеки остров е поне няколко декара. Направени са от 2-3 метров слой тръстика, най-долните слоеве постепенно изгниват, но отгоре постоянно се добавя нова тръстика. И усещането като ходиш е малко странно – меко като дебел килим и леко се поклаща. Тук тръстиката е всичко. От нея се правят островите, лодките, къщите, кошове за риба, даже се използва и за храна – на вкус наподобява сладникав праз лук. Преди около пет века, местните племена от брега на езерото (Аймара), са се спасявали от нахлуващите инки, бягайки в езерото. За съжаление в днешно време типичният за островите бит е поотстъпил място на туристическият комерс. Местните хора се снимат с теб, пеят песни, продават ти дребни сувенири и т.н. Но ако не видиш някой и друг фотоволтаичен панел и TV антена, скрити зад някоя къща, оставаш с впечатлението, че си се върнал във времето.

Следобеда без багаж поехме към набелязано още от България място – Амаро Муру или както е по-известно – портата към четвъртото измерение. Случайно бяхме научили от форуми за това място. В самото Перу то още не е толкова популярно. Знаехме за легендата, как последният от великите жреци на инките, бягайки от светилището Пачакамак до Лима, носел със себе си златният диск на слънцето със закодирана в него информация. Достигайки това място при свещеното езеро Титикака, той опрял чело на скалата, изпял няколко тона и пред смаяните погледи на вече застигащите го конкистадори, просто изчезнал. В последно време са провеждани няколко научни експеримента, които доказват, че мястото наистина е енергийно. Така че бяхме твърдо решени да го посетим.

Веригата на BMW-то вече беше доста поизсъхнала, така че я смазах с обикновено масло в местна работилница. В Перу моторите над 200 кубика са много голяма рядкост, така че е обяснимо защо спрей за верига не се продава под път и над път. А и както в последствие ми обясни Герд, в началото те давали спрейове на туристите, но после престанали. Цитирам го : “Знаеш ли колко е неприятно да ти гръмне спрей в багажа?”. Питам го: “Ама защо ще гърми?”, а той : “Ами заради надморската височина!”. Логично. А и изпитано. Така че мажем с масло.

Около 15 часа, малко трудно, но намираме Амаро Муру ( S 16.125, W 69.302 ). Наистина има нещо в това място, не мога точно да го опиша, просто някакво усещане. Естествено, опирахме чела на точното място, издавахме разни звуци, но …… не изчезнахме.

13.05. След Пуно пътьом разгледахме поредното инкско светилище – Силустани ( S 15.431, W 70.093 ), след което се отправихме на югозапад, към най-високата точка от пътуването ни. След около 250 км започна същинското изкачване ( то май само това правим – изкачваме се ) към Чивай пасс. Височината в най-високата точка е 4 950 метра!!! Температурата – 1 градус. От двете страни на пътя

– сняг. Обаче гледката отгоре е велика! Безкраен низ от заснежени върхове, увенчани с редицата от деветте вулканични конуса, зад които се крие град Арекипа.

Спускаме се с около 600 – 700 метра в град Чивай, който е и дневната ни цел. Града е в началото на каньона Колка, най-големият каньон в света, дълбок 2 200 метра!!! Тоест три пъти по-дълбок от каньона на Колорадо. Настаняваме се в мотел, представляващ десетина къщички, разположени на самия ръб на каньона.

14.05. Ставаме в 5.30. Набързо закусваме и бързо потегляме по продължение на каньона. Нямаме много време, защото най-късно в 7.00 часа трябва да сме на мястото, наречено „Круз дел Кондор”, за да можем евентуално да видим някоя и друга от редките птици. А до това място са 40 км хард офроуд. Стискаме зъби пред факта, че седалката на мотора беше покрита с 1 см скреж. Поне грее слънце и температурата след час се вдига с няколко градуса. По пътя изпреварваме няколко буса с туристи, тръгнали също натам, от което заприличваме на истински ендуристи – прашни и кални. На мястото вече имаше 20-30 човека, стоящи на ръба и взиращи се в бездната. Бяха ни казали, че шанса да зърнем кондор е 20-30% и то при перфектни метеорологични условия. Така че заредихме се и ние на ръба и зачакахме. И когато вече след половин-един час нищо не се случваше и мислехме, че сме ударили греда, изведнъж някъде отдолу изникна един огромен кондор, направи перфектен воаяж и пак се скри сред скалите. Но след малко излетя втори, после трети и още и още…… След петнадесетина минути небето и каньона се изпълниха с реещи се птици. Местните водачи казаха, че това се случва много рядко. Фотоапаратите щракаха като луди, камерите загряха. Бяхме доволни.

Нарочно изчакахме да стане по-обедно време, за да преминем на положителни температури обратно през Чивай пасс. Около 18.00 часа вече бяхме в Арекипа (вторият по големина град в Перу, където се намира и базата на „Перу Моторс”) .

И както беше планирано, отидохме направо там. Точно в този момент те откриваха новият си сервиз и магазин. Присъстваха кмета на Арекипа, министърът на туризма, посланика на Холандия, представителят на BMW за Перу (една очарователна дама на средна възраст), както и много гости.

На следващият ден се разделихме с мотора – върнахме го на Ларс. На изпроводяк даже го целунах по фара. Сбогувахме се с нашите холандско-перуански приятели. Следобеда прекарахме в пешеходна обиколка на града и разглеждане на манастира Санта Каталина. Вечеряхме в препоръчаният ни от Мони Флоров ресторант на Плаца де Армас – не ни беше подвел, беше страхотно като за прощална вечеря.

Последваха едни 36 часа по самолети и аерогари, като от последните 3 ( от Мадрид до София ) мисля, че се уморихме повече от цялото пътуване. Но нищо, в главите ни вече бяха плановете за следващото пътуване……………

Повече снимки от пътуването може да видите ТУК



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*