Битува мнение, че човек с толкова непривично за украинското ухо име се е родил някъде в Румъния. Други предполагат, че негова родина е Унгария. Трети са на мнение, че е родом от Полша. Но нито една от тези хипотези няма общо с истината. И така – кой е Добри Добрев?

Добре, първо нека да разрешим спора: къде все пак си роден?
ДД: Това може да се види в моя сайт. Освен това на времето съвестно попълних състезателния въпросник, отговаряйки на всички важни въпроси. Честно казано, не разбирам защо изведнъж се проявява интерес към произхода ми. Роден съм в град Ловеч, в България. Как попаднах в Киев? През 1992 г. пристигнах в Украйна да усвоявам тънкостите на икономическите науки в „Нархоз“. Планове за оставане в Украйна нямах, поне в началото. Даже се опитах да се върна в България, но… Всичко се случи от самосебе си. Оказа се, че няма при кого да се завърна, освен при родителите си, разбира се – старите приятели се бяха пръснали по света. А тук, в Киев бяха новите приятели и новият ми, наситен с интересна работа живот. Не е трудно да се досетите какво избрах.

Къде се реализира порасналия Добри?
ДД: Моята история е проста – в началото работех в банка, а след това в посолството на България в Украйна. Като икономически съветник на посланника премина немалка част от живота ми, от 1995 до 2005 година. След това започнах да се занимавам с недвижими имоти. Сега това е моят бизнес.

Как се роди идеята да се качиш на мотоциклет?
ДД: В това няма нищо удивително. Моята любов към състезанията (не само мотоциклетни) води началото си от ралитата. Моят баща беше главен съдия на рали „Сливен“, чичо ми също беше съдия на някои състезания. Аз буквално съм отрасал по пистите. Пътувах ту с баща ми, ту с чичо ми по състезания, постепенно попивайки любовта към високите скорости. А за мотоциклетите нямаше специални причини. Всичко започна с велосипедите, след това 50 кубиков „Simson“ – издаваше страховит звук и ужасно пушеше от сипаното направо в бензина масло. Вторият ми мотоциклет беше 175 кубиков „Ковровец“. Скоро преглеждах свои стари снимки и попаднах на него. До сега не разбирам, как ТОВА можеше да се движи. Вярно, 90% от времето го ремонтирах, а през останалото време някак вървеше, най-вече по нанадолнище. Третият мотор вече беше 250 кубика – казвам това и като намек как е правилно да се овладява мотоциклета. Защото младите днес искат направо хилядарки. Следваващият беше източногермански MZ – по онова време техника на космическо равнище. Последният мой „български“ мотор беше Suzuki 250, който взех в началото на 90-те.

Откъде такова богатство?
ДД: Всичко е много просто. Симсонът фактически беше на брат ми. Карах го, разбира се, без книжка. Периодически ме хващаха, криех се, бягах през ливади и градини. Има какво да си спомня. Ковровецът… Даже не помня как стигна до мен. Помня, че се търкаляше из двора, полуразглобен. С брат ми се опитвахме поне да го запалим. Бензина крадяхме от трактора на чичо, за което после получавахме шамари зад врата. MZ-тът беше първият официално купен мотоциклет. Все още без правоспособност. Всъшност категория за управление на мотоциклет получих преди три години тук, в Киев…

Как се появи идеята да седнеш на състезателен мотор?
ДД: Изминаха 10 години от този момент. Трябва да отбележа, че през това време мотоциклетите не ме интересуваха. Замени ги интересът към ралитата. Там се запознах с Евгени Писарев, човекът, който ми проправи път към мотоциклетните състезания. Веднъж ми казва – „Дай да те качим на мотоциклет“. Предположих, че не е наред с главата.За мен това беше равносилно на самоубийство. Но той настоя и аз реших да пробвам. Първият ми спортен мотор беше Honda CBR 600 RR. Никога няма да забравя своето първо каране в града. Другите се провираха между колите, а аз се стараех да не изоставам. Много е сложно за обяснение. След примитивните возила от началото на 90-те – извиднъж на СBR от 2004… За десет години технологиите са направили не крачка напред, а няколко обиколки на планетата. Много е сложно да се пренастроиш, когато целият ти опит с мотоциклета се свежда до борба с допотопна машина. Днешната мототехника въплъщава друга идеология. Сега падането е предимно по вина на пилота. Именно възможностите на съвременната техника ме доведоха до идеята да изпробвам силите си в състезания. Най-напред потърсих човек, който може да ме научи правилно да управлявам байк. Тогава Женя ме запозна с Гарбарук. От този момент започнаха интензивните тренировки, по три пъти седмично. А през 2006 година взех участие в шампионата на Украйна.

Разкажи как се роди отборът.
ДД: Първоначално нито аз, нито Писарев имахме такива намерения. Идеята се роди случайно. Регистрирахме отбора едва ле не на шега. Втори състезател стана братът на Евгений – Костя. Ден преди квалификацията се присъедини и Макс Аверкин. Така се роди DDD RasingTeam. Поразително, но ние успяхме от самото начало. Спечелихме първия и втория етап в отборното състезание. Сключихме договор с Макс за участие в Шампионата на Украйна (ШУ) в състава на DDD. Той завърши сезона трети. Евгений спечели клас В, аз станах вице шампион в клас С, а Максим Аверкин – първи в SS600. Навярно в този момент тимът придоби съвсем професионален вид. Прекарах миналата зима в преговори с пилоти и спонсори. Резултатът е известен. Единствено участието на Валерий Гарбарук беше под въпрос до последния момент.

Позволи да ти задам един въпрос от кухнята на тима. Ти хвърли толкова сили в проекта DDD Rasing Team, а се отказа от личното си участие в състезанията.
ДД: По природа съм математик или аналитик, както искаш. Прекрасно разбирах, че моето участие няма да е толкова ползотворно, колкото би ми се искало. За победа в отборната надпревара са нужни трима пилоти, които носят точки. Мястото в SS600 е заето от Валерий, в клас В кара Костя Писарев. Литровият клас остава за Евгений. Така че по-добре да се съсредоточа върху организацията, а да не си давам вид, че помагам на отбора като се състезавам. И трябва да отбележа, че нито за миг не съжалявам за това свое решение.

И все пак, не е ли обидно да дадеш възможност някой да се занимава със своето хоби, а ти да оставаш в страни, при условие, че това е любимо занимание и за теб?
ДД: Така е, но аз не се усещам като страничен наблюдател. В края на краищата отборът е моя рожба. И влагам не по-малко усилия от пилотите, само че участвам по друг начин. И това ми доставя удоволствие, защото всички служим на една цел – отборната победа. Моето място е на директорския стол, там съм най-полезен. Освен това предпочитам европейския вариант, съгласно който всеки трябва да прави това, което може най-дабре. Съветският принцип „От всичко по малко“ според мен е безвъзвратно остарял.

Кога угасва ентусиазмът? Не се ли страхуваш, че участта на Info300 RT (друг известен украински отбор) може да постигне и DDD Rasing Team.
ДД: На първо място аз съм икономист. И чак след това състезател. Свято вярвам в логиката на икономическите процеси. Струва ми се, че в мотосъстезанията има бъдеще. Ако използвам икономически термини, тук пазарът още не съществува за разлика от мотокроса. Аз не измислям велосипеда, а възпроизвеждам това, което се прави отдавна на запад, където отборите не чакат само на спонсори, а носят приход на собствениците. Засега е невъзможно подобен модел да се реализира в Украйна, но аз вярвам, че това е бъдещето. Трагедията на украинския мотоспорт не е в лошата база, а в това, че когато рекламодател отива в рекламна агенция, той не получава предложения да рекламира по спойлера на мотоциклета или на екипа на пилота. Ако следващите години има спонсори ще има и отбор. Не е нормално спонсорските контракти да се основават на лични познанства.

Какво би променил в съвременния шампионат на Украйна ако получиш тази възможност?
ДД: В главата ми има десетки идеи. Първо бих съкратил количеството на призовите места в отборната надпревара. Въобще не разбирам защо във Федерацията считат, че развиват мотоспорта като смятат резултатите от всички класове. Това е най-малкото безсмислено.

Ако В. Роси се качи на мотора, на който и да е от украинските пилоти и се пусне на едно състезание, ще успее ли да спечели?
ДД: Аз не съм поклонник на Роси. Но мисля, че ще спечели. В света има само няколко феноменално бързи пилоти – Роси, Шумахер… На каквото и да се качат, все едно – ще спечелят. Във Формула 1 и в Moto GP няма бавни пилоти. Но побеждават едни и същи. Това са истинските таланти. Сами вижте, колко партньори имаше Шумахер. Нито един не се приближи до неговете постижения. Е, сигурно грижите за него са били по-големи, но колите все пак бяха еднакви. Освен това предпочитанието към един от пилотите е следствие, а не причина за резултатите му. Така е и в Moto GP. Примери много.

И накрая, кой е най-добрият състезател в нашия шампионат?
ДД: Не е моя работа да отсъждам, но ако участвам в облог, ще заложа на Валерий Гарбарук.