С мотори до Сирия и Йордания

С мотори до Сирия и Йордания

Когато преди няколко години при едно пътуване в Турция видяхме табела „Сирия” и Николай (съпругът ми) ми каза:”Това е истинското място!..” , бях категорична – Без мен!

След множество спорове за посока на поредното пътешествие (защото начинът си оставаше неизменно същият -„семейният мотоциклет), ето ме отново на мотора – на път за Сирия…

След като Николай ми заяви категорично:”Аз тръгвам, ти ако искаш идвай!”, аз взех да се ровя и да чета. Нещата се оказаха, за моя радост, съвсем различни от това, което бях слушала преди и поради което проявявах съпротива. От сайтове с пътеписи на различни хора, пропътували вече този маршрут, добих горе-долу представа за страните, които искахме да посетим. Турция – ясно, Сирия и Йордания – страни, чиито правителства полагат доста усилия да ги направят атрактивни туристически дестинации, съдейки по разгледаните сайтове на техните министерства на туризма.

Още в посолствата им в България ми направи изключително приятно впечатление как ни посрещаха, предоставиха ни информация, карти, любопитни факти и полезни съвети. Личната ми подготовка стигна до там, че изпратих и-мейли в българските посолства в Аман и Дамаск. С адреса в Аман явно имаше проблеми и не получих отговор, но от посолството ни в Дамаск ми отговориха светкавично и изчерпателно. Служителят, с когото впоследствие се запознахме, ни изпрати и личния си телефон и ни каза непременно да му се обадим.

Така въоръжена с адреси на посолства, хотели, списък на интересни места и най-важното – познавайки добре приятелите, с които тръгваме, аз официално се съгласих да пътувам с мотор до Сирия и Йордания. Не че това е от най-съществено значение, но поне Николай беше спокоен, че вече знам къде отивам и няма много да мрънкам.

На една от традиционните сбирки на Мотоклуб „Баджанаците” датата на заминаване беше уточнена и започна същинското приготовление. Според общото мнение палатки вземахме „за всеки случай” – историята помни няколко такива случая…Отделно в промишлени количества антибактериални кърпички, по няколко консерви, пак „за всеки случай” и алкохол кой колкото му „стискаше” да носи. Според предварителните проучвания времето за периода беше „най-подходящо за пътуване”.

Маршрутът започна с преспиване в Любимец. На другия ден – пътуване към Истанбул и нощувка преди Анкара, но понеже бяхме „добре с времето”, решихме да продължим до Анкара и да спим в хотел по околовръстното, в който при предишно пътуване до Турция бяхме нощували. Естествено, не улучихме правилната посока на околовръстното и се забихме в някакъв квартал. Там питайки за хотел, попаднахме на местен шофьор на маршрутка, който ни каза:”Карайте след мен” и ние, като абсолютни идиоти, го последвахме. Вече беше 21 часа, човекът явно правеше последния си курс и ние като пилци след кокошка минахме по целия му маршрут, съответно спирахме когато се качваше или слизаше пътник… Направихме точно това, което не искахме – загубихме от времето за почивка, а и на другия ден щяхме поне един час да излизаме от града. След ядосване, пазарлъци и смях (колко сме загубени!) се настанихме в най-скъпия хотел от цялото пътуване. Но „И това го има!..” – лайтмотивът ни при всяка несгода по време на пътешествието.

На сутринта сравнително бързо се измъкнахме от града и продължихме към Кападокия – Земята на красивите коне. По пътя видяхме соленото езеро Туз Гьол.

Малко са местата, при които очакванията ми са се покрили с видяното. Кападокия е едно от тях. На огромна площ се намират уникални скални църкви и манастири и са запазени неповторими стенописи от VI-XII в.

Спряхме на площада и се пръснахме да търсим място за спане. Тук щяхме да останем две нощи и хотелът трябваше да е колкото се може по-чист и евтин. След няколко огледа се спряхме на 40 $ на стая с баня за две вечери. Хотелът имаше няколко предимства – беше почти празен (ние сме доста шумни) и притежаваше двор с голяма маса и миндерлъци. Двете нощувки на това изключително място дойдоха „тамам”.

С мотори до Сирия и Йордания 02Разгледахме, хапнахме, починахме и на третия ден отново на път. Планът беше да преминем турско-сирийската граница при Баб Ел Хава и вечерта да преспим в Халеб. На излизане от Турция точно преди границата ни „нападнаха” разни доброжелатели, които ни убеждаваха да сменим при тях пари, защото това едва ли не бил единственият ни шанс. Нищо подобно! Всичко е много добре организирано – тук печат, там печат, някоя и друга дребна такса и влизаме на Сирийска земя. Веднага, срещу няколко долара, ни пое човек, който говореше български и ни помогна за попълването на всички документи, застраховки и т.н.

Още в България в Сирийското посолство ни предупредиха, че на влизане в Сирия ще ни поискат документ за транзитно преминаване на МПС. Оказа се, че такъв документ може да се извади и на място там, но за много повече пари. Докато мъжете се оправяха с бумагите, нас ни почерпиха с ядки и ни парфюмираха. След всичките проверки, печати и обяснения, някъде към 18 часа влязохме в Сирия. Гледката веднага се промени. Отвсякъде изскачаха всякакви превозни средства, които приличаха по-скоро на панаирджийски въртележки, целите отрупани с реснички, лепенки, свирки, светлини – до където фантазията и възможностите на собственика стигаха. Със Сирия сме в една часова зона, но тъй като тя е доста по на изток в Халеб влязохме по тъмно.

По интернет съвети спряхме такси и помолихме шофьора да ни ескортира до улица „Байрон”, около която са хотелите. Тук беше първият сблъсък с арабското движение – едно от нещата, за които ни предупреждаваха да внимаваме. Най-стряскащи бяха многото маршрутни таксита, които внезапно се врязваха в колоната ни, спираха за секунда, за да се качи или слезе някой почти в движение и рязко продължаваха. Мъжете ни скачаха на спирачките, а ние се изправяхме на нокти… Спряхме, за да търсим хотел. Моментално ни наобиколи тълпа.

С мотори до Сирия и Йордания 07Всички питаха откъде сме, колко време ще останем, какво работим, на колко сме години, колко деца имаме и все в този ред, доколкото им стигаха знанията да задават въпроси на английски. Тук за първи път усетих невероятното отношение на хората… Всички бяха усмихнати, доброжелателни и не се уморяваха да повтарят:”You welcome!”. Няколко от нашата група отидоха да търсят хотел, а останалите ги чакахме при моторите. В очите на моите приятелки прочетох същия ужас, който изпитах и аз при първата ми среща с арабските нрави…Ако човек не е бил там, колкото и да му разказваш, не може да си представи нещата.

Безграничната любезност на арабите и желанието им да ти помогнат изглеждат подозрителни, дори агресивни. Трябва да преодолееш своята мнителност, за да приемеш, че хората не ти мислят лошото, че когато ти повтарят „You welcome!”, ти наистина си добре дошъл в тази страна. Усещането, че сме желани гости не ме напусна през цялото време.

Хотелът, в който се настанихме, беше сравнително чист… На сутринта видяхме Цитаделата, направихме няколко тигела из известния Халебски сук (закрит пазар), накупихме си от прословутия халебски сапун (по-късно в България оценихме качествата му), а мъжката част от компанията се оборудва с памучните кърпи за глава (хатта). Естествено посетихме и хотел „Барон”, в който е отсядал Лорънс Арабски и чиято неплатена сметка седи изложена във витрина. И така към обяд в най-голямата жега (както си трябва!), тръгнахме за Палмира.

С мотори до Сирия и Йордания 01Този и следващия ден беше най-горещо – 42 градуса и силен парещ вятър. Едно от нещата, които ни изненадаха неприятно, е че по главните пътища възможности за спиране и почивка има много малко. Нашият изпробван модел – 100-120 км или един час път, след което задължителна почивка, се наруши, защото просто нямаше сянка, под която да спрем…Жегата доста ни изтощи, но след като навлязохме в истинската пустиня, умората отстъпи място на възхищението от гледката, която се откри. Чудите се как може пустош да те впечатли?! Докъдето погледът ти стига равнина, тук-там хълмчета, всичко покрито с камъни и… нищо друго. Не знам за другите, но аз се почувствах като откривател и част от световния туризъм. Петдесетина километра преди Палмира спряхме край едно село. От местното кафене-спирка-магазин или нещо подобно купихме вода, а по-смелите (за ужас на останалите!) изядоха по една чиния страхотно кисело мляко. Ужасът беше предизвикан от общата хигиена на мястото и вида на чинията… Е, важно беше да не загребваш съвсем от дъното.

В Палмира, още на влизане в града, се натъкнахме на много приятно хотелче. Когато влязохме да попитаме за свободни стаи на диван във фоайето лежеше неподвижно човек и при вида му направо се стреснахме, но после се оказа, че той просто спи следобедния си сън. Взехме да потропваме и потракваме умишлено, той се понадигна, настани ни и се оказа много приятен и гостоприемен. Направи ни програма за вечерта, при която да можем да видим максимално от града. Мисля да не се впускам в подробности за историческите места, които посетихме. Има много източници и в зависимост от интересите си всеки човек трябва да намери най-привлекателното за себе си, за да може видяното да остави в съзнанието му приятни спомени и впечатления.

На сутринта, след закуска и снимки, поехме към Дамаск. В представите ми градът винаги е бил сърцето на арабския свят. Нямах търпение да стигнем. Жегата отново беше на ниво, горещият страничен вятър – също. Ранния следобед наближихме. След кратко съвещание решихме да се обадим на човека от посолството, който така любезно беше дал личния си телефон. Идеята ни беше да се настаним и след това да се видим с него, за да получим полезна информация. Когато разбра, че влизаме в града, попита къде сме и каза, че след половин час е при нас. Никой от нас нямаше лични впечатления от българските посолства по света, а това което бяхме чували от други хора за тези институции, меко казано не ги представяше в много добра светлина. По тази причина всеобща беше приятната изненада и впечатление от човека, с когото се запознахме. Валери – така се представи, ни покани в посолството, съдейства ни да си намерим хотел, предложи да приберем моторите в двора на посолството, а вечерта, заедно със съпругата си ни разведе из стария град и ни препоръча какво да разгледаме…Въпреки че имахме предварително информация, бяхме благодарни, защото ни разказа много любопитни неща и по-важното беше, че това изобщо не му влизаше в задълженията.

С мотори до Сирия и Йордания 05По график на Дамаск бяха отделени три нощувки. С какво да започна? Трафикът! Като дейни участници в движението, това е първото, което прави впечатление. Градът е шест милиона души и май всички са в коли. Градски транспорт не видях, а пешеходците или са безсмъртни, или Аллах ги пази. На пръв поглед – невероятен хаос! Но влизайки в този хаос виждаш, че има някакъв ред. Почти всички улици са еднопосочни, няма леви завои, на всички по-големи кръстовища стои полицай, който се включва при най-малкото задръстване. Значи – огромен трафик има, но без да се образуват задръствания.

Движиш се – къде малко по-нахално се включваш, къде махнеш и веднага ти правят път, използваш клаксона при всички случаи и се движиш. Но въпреки това предпочитахме да използваме такси. Безбожно евтини са, но трябва да се пазариш. В рамките на централната част на Дамаск стигат до 1-2 $…

Кухнята им е невероятна. Въпреки предупрежденията да не ядем зеленчуци, защото във водата с която ги поливат и мият имало някаква амеба, ние хапнахме сериозни количества страхотни салати, мезета и манджи, поляти обилно с традиционната напитка „Арак”. Ресторантите в стария град са чисти, с добро обслужване и чудесна кухня. Обилна вечеря за десет човека плюс две бутилки „Арак” излизаше в рамките на стотина лева…

Нещото, което ме впечатли най-много, беше религиозната толерантност на тези хора. Наред с джамиите съжителстваха перфектно поддържани църкви, предимно православни. Самата Омаядска джамия е чудесен пример за това – вътре в нея има параклис, в който се съхранява главата на Йоан Кръстител. И там заедно се молят и мюсюлмани и християни.

Пазарът е впечатлителен, но не по-различен от Капалъчарши. Този в Халеб ми хареса повече. Всякакви дрънкулки, експлозия от ярки цветове и бляскащи неща, граничещи с кича…

С мотори до Сирия и Йордания 04За третата вечер бяхме планирали посещение на Сидная и Маалюля, тъй като тогава беше православният Великден. След проучване чрез посолството разбрахме, че може да нощуваме в един от манастирите. Събрахме багажа и потеглихме. Двете селца са на около 20-30 км от Дамаск. Настанихме се в Сидная в манастира „Св. Богородица“. Игуменката – Систър Стефани ни настани в една стая с две легла, два матрака на земята и две диванчета и ни каза, че за една нощ ще се съберем, защото заради празника чакаха много гости. Платихме за стаята крупната сума от десет лева. Стаята и целият манастир бяха изключително чисти и поддържани. Личеше си женската ръка.

До вечерта имахме доста време и отидохме до Маалюля. И Сидная, и Маалюля са изключителни места. И двете са православни селца с много църкви и манастири. Наоколо има още две-три подобни села, общо към пет хиляди човека, които са съхранили и все още говорят езика, на който е говорил Христос – арамейския. Разгледахме манастира на Света Текла, измихме очите си със светена вода, минахме през прохода, който според легендата се е отворил в скалите, докато света Текла е бягала от неверниците и се върнахме обратно към Сидная. В целия град имаше някакво странно затишие. Манастирът се намира на хълм в края на града, а стаята, в която ни настаниха (после ни отпуснаха още една), беше на последния етаж и имаше огромна тераса, която представляваше покрива на част от манастира и оттам се откриваше зашеметяваща гледка. Целият град с всички богато осветени църкви.

Отвсякъде се чуваха камбани, когато службите за празника започнаха. Оказа се, че в различните църкви Христос възкръсва по различно време, но най-впечатлително беше, че празникът беше съпроводен със заря, пиратки, фойерверки, духов оркестър с брас секция и стрелба с всякакъв вид оръжие. В нашия манастир службата беше в 3 часа сутринта. Някои от нас решиха да я пропуснат и да поспят, но наистина пропуснаха нещо незабравимо!

На сутринта бяхме решили да тръгнем в 7.30 часа по план, но заради нас „по-религиозните“, тръгнахме в 8.30 часа. Посока Сирия – Йордания, с нощувка в Аман.

Зареждане с бензин преди границата, където имаше „фри шоп“ – в него пък от всичко по много – алкохол всякакъв, цигари всякакви, всичко – страшно евтино, а място за допълнителен багаж по моторите – почти никакво. Да ти се скъса сърцето!..

На самата граница – уж никакви проблеми, но си загубихме 2-3 часа. Тук печат, там – такса. На един му взели за едно нещо десет пари, на другия двадесет за същото, ако мине! Къде минава, къде не – в крайна сметка влизаме в Хашемитското кралство. Пак същото гостоприемство и отношение – полицаите на границата на всеки поотделно казаха ”You welcome!”при проверката на паспортите.

Решихме да подминем Аман и да спим направо на Вади Рум в червената йорданска пустиня. Да, ама не! На 100 км преди Вади Рум на една бензиностанция на Николай му прилоша. Успя да подпре мотора и буквално се свлече. Виене на свят, повръщане…

Наоколо беше отново пустиня, наблизо се виждаше някакво селище с типичните арабски къщи. Около пътя само камънак. Арабите от бензиностанцията веднага предложиха да извикат линейка. Първоначално мислехме, че не е нещо сериозно, а и всичко свързано с „бърза помощ“ ми изглеждаше доста имагинерно насред нищото…

С мотори до Сирия и Йордания 03Николай не се оправяше и полицаят, който не знам откъде и как се появи, извика линейка. Дойдоха след 3 минути! Не знаехме какво му е, но състоянието му даваше ясно да се разбере, че не можем да продължим. Закараха ни в медицински пункт на около десет минути. Беше си като селска здравна служба. На първо време му включиха система, премериха кръвното му и предположението беше, че всичко е от преумора и обезводняване. Нямахме проблем с комуникацията, защото всички говореха „някакъв“английски. Появи се млад лекар, който говореше дори руски (беше учил в Украйна). Според него Николай имаше възпаление на средното ухо, трябваше да си почине, да се наспи (той спеше вече от два-три часа) и с някои лекарства на другия ден бихме могли да продължим. Няма да описвам емоциите на всички, но определено бяхме меко казано притеснени. Искам да изредя нещата, които хората от този спешен център направиха за нас. Разрешиха на групата да си опъне палатките в двора на поликлиниката; да ползваме санитарен възел; полицаят отиде до вкъщи и се върна с току-що изпечен хляб и минерална вода; за мен и Николай изчистиха и оправиха стая в сградата, която се оказа само център за спешна помощ. На сутринта същият лекар прегледа Николай в местната болница – на около 10 км от центъра.

Дотам ни закара един чичо с колата си. Изписаха лекарства от болничната аптека.Лекарят нареди да оставят Николай да спи до обяд и към 13-14 часа ни изпратиха с прегръдки и целувки. Никой за нищо не поиска пари, включително и за лекарствата. Опитите ни да платим нещо или да оставим пари от благодарност, бяха посрещнати едва ли не с обида, а чичото, който ни закара до болницата даже предложи да ни даде пари, ако имаме нужда, защото ни чакал много път!.. Без думи!

С безценната помощ на приятелите, продължихме. Николай не беше още в кондиция, но се справяше. Важното беше да не прави резки движения с глава.

Решихме да продължим директно към Акаба, където бяхме планирали двудневен престой и щяхме да починем. Влизането в града е много впечатляващо. Преминава се около 20 км през проход от червени скали. Самият град е много зелен и жив. Настанихме се в приятен хотел точно срещу крепостта, превзета от Лорънс Арабски през 1917г. Наблизо се извисяваше и грандиозен 120 метров пилон, увенчан с огромно Йорданско знаме. Стаите бяха големи и чисти, с гледка към морето, баня с вана (е, не чак дотам чиста, че да се накиснеш в нея), чаршафи и кърпи, и изобщо – добро място за цели две нощи.

Личният ни план включваше гмуркане с акваланг при уникалните корали, но с възпаленото средно ухо на Николай, този план пропадна. Аз се примирих с разходка с лодка с остъклено дъно и обещание от лодкаря за шнорхели и плавници. След като натовари цялата група (без Николай – всякакво люлеене не му понасяше), лодкаря започна да обикаля пристанището и да пита колегите си за плавници!?! Естествено, никой не му даде. Той с невинен поглед обясни, че ”ех, колко много съжалява, но точно сега …. Абе няма”. Разходи ни над кораловия резерват и само можехме да съжаляваме, че не сме във водата. Невероятна красота!

С мотори до Сирия и Йордания 09На другия ден се разходихме до плажа след града и видяхме и аквариума – не много голям, но си струва да се види. И двете вечери вечеряхме в малко ресторантче, близо до хотела, където бяхме посрещани като скъпи гости. Храната в Йордания също е много вкусна, но с алкохола нещата не стояха както в Сирия. Продава се само безалкохолна бира. Местата, където се продава алкохол са малко и трябва да попиташ някого, но честно казано не гледат с много добро око. Николай не пропусна да се подстриже, което вече беше традиция за него в страните от арабския свят. Тук обирането на косъмчета от ушите ставаше с усукан конец, който се опира до ухо то и като се развива скубе /в Турция процедурата е пърлене с напоен с спирт тампон/.

На сутринта след втората вечер тръгване към Вади Рум. Към 10,30 навлязохме в Червената пустиня. Пътувайки по хълмистия път, пред нас се откриваха спиращи дъха гледки. Едно от най-хубавите места на които сме били. Заради сравнително ранния час, всичко бе обагрено в най-различни нюанси на розово- оранжево-червено. Срещаме малки стада от свободно разхождащи се диви камили.

Спираме на входа на информационния център. Мястото е доста комерсиализирано. Влизането в центъра – 5 Евро. Следва  билет за влизане в резервата, избор на маршрут и плащане на съответния маршрут. Ние избрахме преход с камили до изворите на Лорънс Арабски. За разлика от Африканските тукашните камили се оказаха доста хърбавички, но бързи. Нещо като R-1 на фона на Goldwing. Оказа се че цената е за пътя до изворите, да те изчакат да се качиш по един сипей до едно дърво до което някога може би е имало извор и да те върнат обратно. Тъй като слънцето вече беше напекло, пихме по един ментов чай и обратно. А иначе мястото е известно с това, че тук Лорънс Арабски е събрал арабските племена, организирал ги е и лично ги повел към Акаба. Кратка почивка след камилската разходка в едно от кафенетата с лошо обслужване и към Петра.

След отбивката от магистралата пътят към Петра е много приятен. Край нас се редяха истински бедуински палатки опънати сред суровите каменисти хълмове, гледки със скали и каньони, стада овце и кози, които да се чуди човек какво ядат.На едно  възвишение се откри страхотна гледка – цялата долина се виждаше като на длан. Влизаме в градчето Петра и се озъртаме за познатия  от толкова снимки каньон. Нищо не подсказва, че мястото е само на 500м. от центъра. Хапваме в ресторант за по 10Е на човек, на шведска маса с много местни специалитети. Тактиката беше нахранени да щурмуваме известната забележителност и чак след това да търсим хотел. Намираме охраняем паркинг и влизаме.От всякъде валят предложения на гидове, но след като отказахме услугата ни изпратиха в противоположна на входа посока. От сергиите човек може да си купи всичко – шапката, камшика, ботушите, дневника, а бе каквото си поискаш на Индиана Джоунс. Тълпи туристи, комерс отвсякъде, но въпреки цялата истерия около входа, не можеш да не ахнеш след края на каньона, когато се открива фасадата на т.нар. съкровищница. Фотоапаратите загряват, батериите на камерата свършиха. На където и да погледнеш ти „увисва ченето” (особено при вида на 150 килограмова германка качена на гърба на хилаво магаренце).

Маршрутът стига до т.нар. манастир, но след 4 часа на гърба на камила, 5 часа върху мотор и 10-тина километра пеш, ентусиазмът някак си се изпарява и стигаме до амфитеатъра – все пак трябва да оставим нещо и за другия път. От  древния град излизаме почти по тъмно,  вече подреждаха свещите за вечерното шоу, по това което видяхме мисля , че и то си заслужава. Моторите с багажът ни чакаха и по познатата схема, разделени на групи и въоръжени с радиостанции, се разпръснахме да търсим хотел. Намираме го на главната улица с голямо фоайе, където хапнахме, пийнахме и в леглата.

За следващия ден бяхме планирали да спим в Керак. Но някак много бързо преминахме през този участък на Йорданската пустиня (до където поглед стига не се вижда нищо зелено) и макар пътьом да разгледахме замъка Асш Шобак, още по обед бяхме в Керак. Замъците Керак и Крак де Шевалие в Сирия бяха гвоздеите в личната програма на Николай (за останалите – не чак толкова). Все пак за тези, които са гледали „Небесно царство” с Орландо Блум, това място говори много – един забележителен замък от времето на Кръстоносните походи, пропит от история. За 2-3 часа го разгледахме и понеже до Мъртво море ни оставаха някакви си 40-50 км, дружно решихме да спим някъде там. Имахме адрес на някакъв къмпинг, но никой от тези, които питахме не знаеше за такова място.

Въпреки това тръгнахме с мисълта, че все ще намерим къде да опънем палатките. След път през планината с много остри завои и шеметно спускане пред нас блесна Мъртво море. За около половин час преодоляхме денивелация от близо 1200 метра (Мъртво море е депресия с ниво -400м). Цялата зона е гранична и през един-два километра имаше вишки, които (както се шегувахме) не бяха на спасители.

С мотори до Сирия и Йордания 09Постепенно осъзнахме, че ще имаме проблем със спането. От една страна – заради режима в граничната зона, от друга – просто нямаше къде.  Пътят се вие, разделяйки стръмния скат на планината, който се спуска  остро до морето. Единственото облагородено място в района беше някакъв мини спа курорт със строг пропусквателен режим, кръжащи хеликоптери и няколко хотела от ранга на Хилтън и Шератон, в които се оказа че няма и места. След доста лутане видяхме рехава горичка, сред която много семейства си правеха пикник. Изчакахме да се стъмни малко и бързо опънахме палатките. Надявахме се, че тъй като в арабския свят пътникът е на особена почит (според религията им, ако замръкнал пътник поиска подслон, добрият мюсюлманин е длъжен да го приюти), няма да ни направят проблем за това, че нощуваме на нерегламентирано масто.

Тук отново се срещнахме с приятното отношение на хората. Веднага бяхме поканени на чай от група учители, които се канеха да приключват с пикника, но след като приехме, дълго „бистрихме“ политиката и обсъждахме най-различни теми с тях. На следващата сутрин решихме да се доберем до морето и дори си бяхме набелязали място, лутайки се предната вечер. Другият вариант беше нещо като платен плаж около луксозните хотели, на който срещу 15 евро получаваш достъп до морето, шезлонг, кърпи и възможност после да се изкъпеш със сладка вода. Ние като професионални туристи избегнахме този туристически капан. Мястото, което си бяхме харесали, имаше невероятна екстра – по малко деренце в морето се вливаше рекичка с топла, сладка минерална вода.

Потапянето в Мъртво море е странно и много интересно изживяване. Няма потъване, стоиш си на повърхността. Направихме задължителните снимки, легнали във водата четейки нещо. Изкъпахме се с минерална вода, дар божи…

По мнение на Надя, не трябваше в никакъв случай да пропуснем Мадаба – християнско градче, известно с древните си мозайки от византийско време.

С мотори до Сирия и Йордания 14Свикнали да оставяме всичко по моторите, тук изпитахме първото си разочарование – от чантата на мотора изчезнаха радиостанцията и харддискът на камерата. Е, и това го има. След Мадаба ни очакваше Маунт Небо – мястото, от което Мойсей след 40-годишно скитане е видял Обетованата земя. След поредния обект на 500-600 метра надморска височина, отново ни предстоеше спускане на минус 300-400 под морското равнище до река Йордан – кръщелното място на Христос. Добре охранявана зона. Личният транспорт се оставя на голям паркинг с всички туристически атрибути, оттам на малки групи по 10-15 човека под зоркия поглед на екскурзовода ни натовариха на микробусче и към реката, която е на десетина километра от паркинга. Самата река представлява границата между Йордания и Израел и контролът е изключително строг. Точното място на кръщението на Христос е определен по данни от различни източници, като главният, разбира се, е Библията. Доказателство са разкопки,

разкриващи наличието на раннохристиянски църкви на първите пилигрими от четвърти век.

Станали вече почти хаджии и каталясали от жега се отправихме за Джераш. Джераш се намира в северната планинска част на Йордания. За разлика от досегашните голи планини, тук беше прохладно и зелено. Пристигнахме почти по тъмно, настанихме се в приятно хотелче, което се намираше срещу основната туристическа забележителност – най-големият запазен римски град извън Италия и врата на Империята към Изтока.

На следващия ден след разглеждане и пазар, бяхме отново готови за път. Връщахме се обратно в Сирия.

С мотори до Сирия и Йордания 10На границата – задължителният пазар от фри-шопа – предимно Арак. Следваше напрегнато минаване през Дамаск (няма околовръстен път) и към манастирът Мар Муса. Отново пътувахме през камениста и хълмиста пустиня, по перфектен нов път. По предварителна информация знаехме, че може да пренощуваме в самия манастир. Той се намира на високо скалисто място, извисяващо се над околния пейзаж. Пътят стига до стръмна пътека, по която за половин час се стига до комплекса. Багажът се извозва с въжена вагонетка. За съжаление в началото на пътеката имаше информационна табела, която молеше след 18 часа да не поемаме на горе.

Вече беше 18.30 и опънахме палатките под чудесен навес-спирка към който имаше пристройка с чешми и тоалетна. Не бяхме единствените – съседи ни бяха семейство французи с кемпър.

Мястото е наистина впечатляващо.Манастирът е възроден през 80-те години от швейцарски католически свещеник, въпреки че първоначално е било  православен храм. Легендата  разказва за египетски крадец – Муса, който се покаял, приел християнството и живял на това място някъде през осми век. След купона, който си спретнахме вечерта (не съвсем по християнски),  на сутринта с мъка поехме по пътеката. Интересното в този манастир е, че тук се отслужват литургии на арабски с елементи и от православната и от католическата църква, както и от местната християнска „Сириак”.

В него  под ръководството на отец Пауло,служеха на едно място (живееха в отделни сгради) и монахини и монаси. В скалите бяха издълбани множество пещери за усамотение и молитви. Направи ми впечатление и модерната библиотека, която съществуваше тук. Всеки бе добре дошъл и канен на обща маса за закуска и вечеря. В манастира живееха студенти от всякаква националност, учещи арабистика, преспиваха и туристи като нас. Всички се включваха в приготвянето на храната и на тръгване ако имаш възможност оставяш нещо в една невзрачна кутия до вратата. Всичко това ни разказа около 50 годишна французойка, която живееше в манастира от 3 месеца без да е монахиня, като предварително се извини, че не говори нашия език и ни попита дали имаме нещо против да говори на английски.

Предстоеше Крак де Шевалие – най-големият и запазен средновековен замък в света, построен от кръстоносците през първия кръстоносен поход. Зад стените му живеели 4000 пехотинци, 400 рицаря, 400 коня плюс обслужващ персонал. На входа ни посреща тълпа екскурзоводи и след кратък пазарлък един от тях ни повежда по тъмните коридори, за да се потопим в атмосферата на рицарското време.

Вечерта – Тартус – курортно градче с приятна крайбрежна улица и остров Арват, намиращ се на 1 час с лодка от брега. Арват е малък остров, който обиколихме на следващия ден за малко повече от час. След като отдадохме заслужено внимание (10 минути)  на финикийската стена и крепост, датиращи от 2000г. пр. Хр., се съсредоточихме над рибните специалитети в един крайбрежен ресторант.

С мотори до Сирия и Йордания 12Следваше Латакия – третият по големина и най-голям средиземноморски град в Сирия. За пореден път се убедихме в гостоприемството на сирийците. Спряхме до представителство на Хюндай и помолихме да ни упътят за хотел. Служителят взе двама от нас, спря такси и тръгна да търси хотел. Междувременно се обади на жена си, както и на всичките си роднини и познати, за да се похвали, че е с приятели от България и им помага да си намерят хотел. След като ни настани в чудесен хотел близо до центъра, отказа категорично да платим таксито и ни пожела лек път! Тук  имахме две вечери, и тъй като напускахме Сирия трябваше да накупим кой каквото си беше набелязал. Списъците започваха с Арак , следваха обувки, каквито имаше в изобилие на цени от по 10- 15 лв., везани ориенталски  възглавнички, сувенири и т.н. и др. Като за последно уважихме и местните сладкарници, където както навсякъде в страната се правеха на място огромни тави с всякакви сладкиши. Да не забравяме и „шауърма”-та т.е. дюнерите, за които все още като си спомня преглъщам.

След двудневния релакс  (все пак Николай намери време да се отскубне и да отскочи до отстоящата на 60 км известна крепост на Саладин), на 18-я ден от пътуването ни, започна същинското ни завръщане към България. До турската граница имаше 30-40 км. По план към 9.30 трябваше да я преминем. Тъкмо минахме сирийските проверки и се оказа, че има проблем в турската система. Оказахме се „заключени” на ничията  земя. И така  8 часа. Вече почти по здрач влязохме в Турция и на тъмно търсихме място за спане в Антакия – 30-40км. след границата. Умората, нарушения график, застудяването, а после и дъжда си казаха думата и обратното минаване през Турция беше досадно и изнервящо. След цял ден път нощувахме в крайпътен мотел.

Междувременно температурата беше паднала до 10 градуса. За наша радост сутринта  беше слънчева. Пак път, а вечерта нощувка в доста луксозен хотел на залива Айвалък за 30 долара за двойна стая плюс закуска, вечеря и чудесна панорама. След успешно преминаване на Дарданелите стъпваме на европейска земя. Имахме реална възможност да вечерта да се приберем  в къщи. На „Кап. Андреево” отново проблем – на влизане в Турция, след голямото чакане някой беше въвел грешно в системата им, реда на буквите и цифрите на регистрационните номера – 2 часа. На българската граница  за първи ден е въведена системата с флашките – пълен хаос, но за половин час минаваме и най-сетне сме в България.

Така след около 7000км. и 21 дни приключи едно пътуване изпълнено с вкусове, аромати и чудесни изживявания. Спомени за усмихнати хора, които ни показаха как се посрещат гости, как се помага на човек изпаднал в беда, как се живее в разбирателство с някой, който изповядва различна от твоята религия. Пътуване, което още веднъж доказа тезата, че хората се опознават най-добре не на маса, а на път. А и фактът, че се прибрахме всички заедно и направихме още няколко пътувания, вече значи много.

Автор: Даниела Калайкова

Вижте пълната галерия от пътешествието ни до Сирия и Йордания с мотори


  1. Светлана Донева каза:

    3дравейте!Тази сутрин ви гладах по тв много ми харесахте!Страхотен разказ желая ви от сърце още много такива интересни места да посетите!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*